Бруно Грьонинг Документален филм

През 1949 г. д.н. А. Каул пише в една брошура за случващото се в Херфорд: Ето някои откъси:

		„Сред търсещите изцеление, които чакат през нощта между 17 и 18 юни 1949 г. в къщата на Вилхелмсплац №7, има и англичани и англичанки, които чули за Грьонинг. Появява се един немски лекар, заедно с трима негови пациенти. Случаите са: млад мъж с туберколоза на белите дробове и на костите, с втвърдяване на левия крак; момче с парализа на двата крака; младо момиче с нервно-хронично главоболие.


Грьонинг не поставя никакви диагнози. На момчето с туберколозата казва, че трябва да наблюдава внимателно костите на левия си крак. „Какво усещате сега?“ „Един горещ ток, преминаващ през тялото ми.“ „А сега?“ „Мравучкане в левия крак.“ „Вдигнете сега крака си толова високо като мен!“ Грьонинг показва и вдига крака си под ъгъл до височината на корема си. Младият мъж се колебaе. „Можете да го направите по същия начин като мен!“ Без видимо усилие болният вдига в показаната позиция крака си, който досега е бил втвърден. Невярващ, поглежда ту крака си, ту лекаря си. „Възможно ли е това, мога да движа крака си!“ „Ще оздравеете, но при Вас ще стане бавно. Пишете ми!“ И се обръща към лекаря: „Дръжте ме в течение!“


		Парализираното момче седи с две патерици до майка си: „Стани, момчето ми!“ Майката се обажда: „Той не може да стане, та той е парализиран!“ Грьонинг поклаща главата си. „Не трябва да казвате това!“, продължава усилено. „Вие държите болестта на сина си здраво! Стани, момчето ми, ти можеш!“ Лицето му почервенява, устата му трепери и сълзи потичат от очите му. Дълбоко развълнувани, масата хора, събрали се в стаята, гледат как момчето се изправя от канапето и стои изправенo, самостоятелно, без патерици. „И сега, ела при мен!“ Несигурни стъпки тръгват към Грьонинг, който подава ръце и който гледа дълго в очите на момчето. С любов гали главата на детето и го връща обратно към майка му: „Бавно продължавайте да упражнявате, не изисквайте твърде много, краката са още твърде слаби! Напът към вкъщи вземете патериците, скоро обаче ще можеш да ги изхвърлиш!“ Щастливи детски очи и щастлива майка са тяхното „благодаря“.

Младото момиче с хроничното главоболие е вече изцелено, преди Грьонинг да ú говори. Не, вече няма болки: „Искате ли отново да получите болките?“ „Не, не, за Бога, не“, излиза от устата ú.

А лекарят? Той гледаше изумен тези събития. Взима ръката на Грьонинг: „Господин Грьонинг, стоя изцяло на Ваше разположение, аз съм Ваш привърженик!“

Д-р Курт Трамплер пише през 1949 г. книга за случващото се в Траберхоф, в Розенхайм. Ето някои откъси:

		„През една от последните нощи (5-6 септември) един доктор доведе Карл Ш. в къщата с впечатляващото откритие, че слепият току-що е възвърнал зрението си на площада в Траберхоф. Ш. представи едно удостоверение от очната клиника в Мюнхен през 1949 г., което гласше сладното: „При пациента Карл Ш., роден на 24.8.1914 г., на дясното око има нисгатъм, роговица и
Вроден катаракт. 1/20 от зрителните възможности на лявото око липсват. Пациентът е практически сляп. Увреждането е 125%. Господин Ш. се нуждае от постоянен съпътстващ. Подписано от Д-р Е. Валцер, старши лекар.“ Този сляп човек чакал на площада, където Грьонинг изпращал своите лечебни вълни. Той описва сега с най-голямо въодушевление как изведнъж получава усещането, че нещо се променя в очите му и как след това започва да вижда главата на коня в сините неонови светлини - един неонов знак на покрива на Траберхоф. Накрая всичко около него започва да става все по-светло, така че той вижда всичко. Първата лекарска проверка прави Д-р Цети, който потвърждава неговото състояние. ,,На следващия ден взех в колата си господин Ш. към Мюнхен. На магистралата той ми описваше кои превозни средства се виждаха на повече от 100 метра разстояние. Той ми казваше какво се вижда вляво и вдясно на магистралата – от най-близката църква до най-далечната планина.(...) На въпроса ми какво е направил, за да получи изцелението, той каза, че се е молил и чакал. (...)


Разтърстващи сцени са тези, когато Грьонинг може да възвърне зрението на един слепец. В някои случаи, когато зрението се възвръща изцяло, без никаква интервенция, щастливците са дори изтощени от невероятния обрат на съдбата им. Има някои, както Грьонинг ми разказа, които са родени слепи и на които първо целият появяващ се свят трябва да им се обясни.“

През 1950/1951г. Анни, баронеса от Ешенбах, записва някои събития, които се случват около Бруно Грьонинг в къщата за гости Вайкерсхайм. Ето някои откъси:

„Веднъж една млада жена с измъчено лице, заедно с едно, около деветгодишно момиче, седнаха на втората редица. Когато Грьониг я попита: „Е, мамче, какво усещате?“, тя отговори: „По-скоро нищо, господин Грьонинг!“

		,,Да, майче, не гледайте винаги назад в миналото! Ужасът от всичко това е все още във Вас, трябва първо да го отдадете. Беше по време на една бомбардировка. Вие се намирахте в нещо като беседка и бяхте разтърсена и бяхте в осмия месец. Когато бяхте спасена и бебето се роди, то беше сляпо. Така ли е?“


Удивена, жената отговори: „Да, точно така!“ Бруно Грьониг й каза: „Само не мислете повече за това ужасяващо време, вярвайте силно в Божията помощ и Го молете! Ако майката вярва силно, няма нужда да довеждате детенцето.“ Осем дни след това жената отново се появи. Тревожният израз на лицето й вече го нямаше, тя беше буквално подмладена. Когато Грьонинг я попита, тя отговори: ,,Да, днес през мен преминава една топлина и се чувствам свободна и щастлива.“ – „Сега придържайте се към това, скоро ще му дойде времето.“

Една седмица по-късно жената отново дойде и по средата на доклада Бруно Грьонинг отиде при нея, стоеше тихо и каза: „Майко, в четвъртък в 17 часа и 20 мин. вземете детенцето си и го занесете в затъмнена стая, то ще започне да вижда, и защото не е виждало до-сега цветове и форми, би се уплашило и уплахата може да го разболее. Нека бавно да започва да свиква с обкръжението!“

Тъй като този случай особено ме интересуваше, попитах за него и разбрах, че всичко се е случило точно така, както Бруно Грьонинг каза. След няколко години попитах самия Бруно Грьонинг още веднъж за детето и разбрах, че то вижда толкова нормално, все едно никога не е било сляпо. Веднъж една млада жена със снежнобяло лице беше доведена в инвалидна количка. По време на доклада тя изгуби съзнание и заприлича на умряла. Бруно Грьонинг хвърли един бърз поглед към нея и успокои хората, около нея, които се притесниха и особено един мъж, който седеше до нея. След по-малко от половин час тя се събуди, протегна се, зачерви се, стана от количката и отиде до Грьониг, все още леко несигурна, но със сияещо, удивено изражение в очите. „Хубаво е, добра жено, да може човек отново да стои на краката си и сърцето да тупти в правилния такт. Но не се опитвайте да възвърнете изгубените години – оставете тялото бавно да поеме задълженията си!“ Когато жената искаше да се отблагодари, Грьонинг каза: „Благодарете на Бог! Аз съм само Негов малък помощник, докажете, че сте едно искрено дете на Бога!“


		Мъжът, който я доведе, стана прав и говореше с развълнуван глас: „Господин Грьонинг, аз съм неин съпруг и съм лекар, за мен жена ми беше неизлечима, въпреки че опитах всичко. Тя имаше единствено желание да дойде при Вас. Бях убеден, че тя още по пътя ще почине, защото сърцето й беше толкова обременено, че всяко движение беше свързано с голям риск за живота й. Разтърсен съм от това чудо и почти не мога да го повярвам!“

Плачейки от радост, избута празната количка навън и заедно с жена си седнаха на столове и слушаха двучасовия доклад. Често поглеждаше учудено жена си до него, сякаш първо трябваше да свикне да вижда жена си здрава и щастлива. Често отзад сядаха глухи, които Бруно тихо питаше: „Чувате ли ме добре, когато говоря толкова силно?“ Те отговаряха: „Да, разбираме всяка дума, когато говорите така и чуваме едно жужене и бръмчене.“ Всички се смееха, когато забелязваха колко тихо Грьонинг ги питаше.“